сряда, 19 април 2017 г.

One of my days: Копривщица

"... Копривщица... Боже мой, селце като кутийка,
гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца,
гдето най-работните пътища са широки тамам две педи,
гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял
кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни  на Киприан Роберта,
ни на Луи Леже и пр. и пр... и такъв паплач от деятели и родолюбци. "
- З. Стоянов



В последния пост от поредицата разбрахте, че в началото на месеца прекарах няколко дни във възрожденското градче Копривщица, заедно с няколко приятели. И докато тогава ви споделях емоциите и размислите си, днес съм тук, за да ви разкажа за това какво може да видите в града.

 

Има нещо много особено в това да ходиш по тези малки, криволичещи улички. Да знаеш, че преди век и половина тук, където си ти сега, са крачили хора, които са се борили за това ти да си на това място и да ходиш по техните стъпки. Да бъдеш това, което си. И това чувство може да се почувства само на места като Копривщица. Защото са се превърнали в музеи. Защото са съхранили, доколкото е възможно, духа на онова време. Защото хората по тези места са останали човечни и усмихнати, минимално засегнати от забързания свят отвъд.

 


Смята се, че стари пътища свързващи градовете Стрелча, Пирдоп, Панагюрище и Клисура са се кръстосвали на мястото, където днес се разполага града. Разположено в котловина, обвито в тучна зелена прегръдка и напоявано от бърза река, то било идеално за почивка на кервани, пътници и търговци. Заради благоприятните условия тук се заселват хора със стадата си. По една или друга причина града започва да се ползва с привилегии. Има няколко легенди за спечелването на тези привилегии и една от тях е, че жената на султана много харесвала мястото, а султана много я обичал и и го подарил, а тя изискала от него копривщенци да не бъдат закачани от турските войски и да носят бели дрехи. От тук идват и други предания като това, че турчин с подкован кон нямал право да преминава през селото или, че жителите му можели свободно да носят оръжие.

къща-музей Димчо Дебелянов
И сега след като ви разказах малко за преданията около града идва ред и да ви разкажа как прекарахме ние дните си там...


Пристигнахме някъде към два следобед, настанихме се, освежихме се и се впуснахме в опознавателна обиколка. Минахме да си вземем билетчета за шестте музея, разходихме се, отбихме се за кафе и се прибрахме, за да се приготвим за вечеря. И общо взето това беше. Този ден времето беше малко мрачно и студено, непозволяващо много дейности на открито. Дори с пристигането си леко се шашнахме колко хладно беше, а дрехите, които си бяхме подготвили бяха по-леки. За щастие обаче следващите дни времето беше на наша страна.


Централния площад, където се намира и кафенето, за което говоря. Снимката обаче е направена доста рано сутринта и заведението тъкмо отворя.

Точно на малкото централно площадче се разполага едно много кокетно кафене, в което избрахме да прекараме сутрините си в Копривщица. Нямате си и на представа какво удоволствие е да се разположиш на жълтите масички, да си пиеш топлото кафе, обляна от слънчевите лъчи, а около теб да се носят разговорите на местните, смеха им...



мост "Първа пушка"

След това се заехме с посещенията на музеите и до обяд бяхме отметнали половината. Като от сега си признавам, че мен най-много ме впечатлиха Лютовата къща и тази на Каблешков. Страшно богато украсени. Цветни и някак живи. Освен това разполагащи с богато количество информация за любопитните.

вдясно: Къща-музей Тодор Каблешков

След обяд (беше си цяло премеждие да намерим свободно местенце в целия град) се насочихме към най-високите части на градчето, където се намираха и още два от музеите в списъка ни, както и паметникът на Бенковски. Малко се отнесохме там и едва успяхме да хванем работното време на къщите. После обаче се върнахме, за да се радваме на гледката, да си играем с кончетата пуснати на паша, както и за една разходка из гората, за която ви споменах и в предишния пост.


Лютова къща


Класното училище открито от Найден Геров през 1846г.


За следващия ден оставихме посещението на последния от музеите, както и разглеждането на първото класно училище в страната. 
Като цяло Копривщица е град дълбоко свързан с нашата история. Всяка втора къща си има такава и всяко посещение там кара хората да се върнат назад във времето. Да се отпуснат и да си починат - сред чистия въздух, сред пеещите птички, сред пъстрите къщи и усмихнатите хора... 

 

Благодаря, че ме четете!
До скоро.

П.П. Не знам на колко от вас по-подробна информация Ви е интересна, затова и в последно време не впускам в дълги разкази и разяснения свързани с историята ни, но на мен, като човек, който проявява интерес и в частност учи това, ми е изключително любопитно. Ако смятате, че и на Вас би ви било мога да включвам и малко повече подобен тип информация.  
2П.П. - линк към поста за Копривщица от 2015 година. 

петък, 14 април 2017 г.

Моят органайзер 2017

В последните четири-пет години, винаги давам старта на новата година започвайки нов органайзер. Използвала съм какви ли не - малък и среден размер, със спирала или без, готов или hand-made, така че имам известен опит. Повечето от тях съм си организирала аз и няма да срещнете сред малката ми колекция два с еднакъв дизайн. Винаги променям по нещо, смятайки, че така ще ми бъде по-функционален. 

В началото на миналата година Ви показах как изглеждаше тогавашния ми органайзер (цък). И истината е, че стабилно си го използвах през първата половина на годината. След това обаче, доста неща се промениха и някак избутах организацията, която до този момент ми доставяше такова удоволствие, на заден план. Дори през декември изобщо не припарих до него. 
Една от целите ми за 2017 е отново да започна да организирам повече ежедневието, а и мислите си, отново с помощта на органайзер. Тази година обаче не е строго структуриран, дори бих казала, че е нещо като организиран хаос. Имам си месечен календар, който сама си правя, после разделям страниците на седмици и дни. Между тях си водя бележки за разходи и списъци, но не е задължително. Нищо не е задължително. Има рисунки, хвърчащи хартийки  и билетчета (спомени), цитати и разхвърляни мисли. 

И страшно много си го харесвам в този разхвърлян му вид! Вече нищо не отбелязвам като строго планирано. Не се напрягам, ако стане така, че бъде отложено. Приемам го като нещо разтоварващо. Вечер преди лягане взимам този бележник и му отделям няколко минути. Ако има нещо силно впечатлило ме през деня - записвам. Общо взето тази година органайзера ми по-скоро е своеобразен албум за хубави моменти.

Смятам, че ако искате да започнете да си водите органайзер това е един от добрите варианти. Не е прекалено ангажиращ, а точно обратното - може да се приеме като разтоварващ. Да хайлайтвате моменти от деня си, без непременно да се обвързвате с най-строга организация.  И постепенно когато свикнете да започнете да влагате повече елементи. Лека-полека. Както смятам да направя и аз.

Защото нищо не трябва да е задължително и на всяка цена. Защото трябва да правим нещата с удоволствие, а не подтикнати от поставения му етикет "задължение". Затова и казвам, че този бележник е организиран хаос. Има от всичко по-малко. 

Благодаря, че ме четете и до следващата сряда. 
Весели празници!

сряда, 12 април 2017 г.

One of my days: Създавай спомени



Преди около година и половина за пръв път посетих Копривщица и част от мен остана някъде скътана в тихите криволичещи улички, знаейки, че пак ще се върна...
И ето, че този ден дойде.

 

Като за край на най-пролетният месец и отбелязвайки новия, бързо чукащ на вратата, с няколко приятели се отправихме на около два часа път от София към едно градче застинало във Възраждането - Копривщица. Един град толкова китен, малък, сгушен в зелена прегръдка и пълен с истории.

 

Малко спонтанно, но не съвсем... В понеделник го решихме, във вторник направихме резервации и в петък вече пътувахме натам правейки планове какво ще посетим, къде ще хапнем и ще правим ли пикник в гората...
До пикник така и не се стигна, но пък имаше гальовни кончета и примамливи горски пътеки, които си позволихме да изследваме и да се радваме на прекрасното време.

 

Но за самото градче в следващия пост, защото днес искам да се съсредоточа върху нещо друго, макар и провокирано от това пътуване. А то е колко голяма късметлийка съм да имам хората, които имам до себе си и да имам възможността да правя това, което правя. В днешно време малко хора могат да се похвалят с приятели. Истински приятели, а не познати, с които да си прекараш времето. Хора, с които дори споделената тишина да бъде приятна.

 

Кадрите от този пост са от един от трите дни, които прекарахме в Копривщица, но какво виждате повечето са от природата около града. Това е така, защото посветихме единия от следобедите си на това да се разходим из околността и да подишаме чистия въздух. Да се радваме на компанията един на друг и да наваксаме за времето, в което големия град ни дърпа в своята вихрушка.








Посланието на този пост е, че е важно навреме да оценяваме кого и какво имаме до себе си. Да създаваме спомени, да се усмихваме, да слушаме... Навреме. За да си спомняме после за тях, а не са се чудим "Какво би било, ако?"...



И последната снимка е от Панагюрище... Направихме малко отклонение преди да се върнем обратно в София и да се настроим за новата седмица, която ни чака. 

 

петък, 7 април 2017 г.

Ревю: "Танцът на невъзможните мечти" на Сара Оклър

  •  Издателсво: Пан
  • Автор: Сара Оклър
  • Брой страници: 350
  • Оценка в Goodreads: 4/5


"Преди три години Хъдсън e убедена, че ще стане звезда във фигурното пързаляне. Но един ден всичко се обърква – заради проблеми в семейството тя се отказва от спорта. И сега е едно красиво, седемнадесетгодишно момиче с разбити мечти, което наричат Кралицата на мъфините, защото приготвя най-вкусните кексчета в закусвалнята на майка си. Неочаквано Хъдсън получава втори шанс – покана да участва в състезание по фигурно пързаляне. Победата ще й осигури стипендия за колеж и възможност да се измъкне от затънтеното градче. Ала тя е раздвоена между надеждата и страха - за момиче, което веднъж вече се е опарило, не е никак лесно да рискува всичко. Още повече, че за да получи достъп до местната пързалка, трябва да помогне на момчетата от хокейния отбор на гимназията да прекъснат унизителната поредица от загуби.

Твърде много неща са заложени на карта, а Хъдсън трябва да реши какво иска наистина и на какви жертви е готова, за да го получи."


“No one can be your reason to stay- you have to want it.”

"Танцът на невъзможните мечти" е книга, която исках да прочета от доста дълго време. Помня, че за пръв път я срещнах в блога на Кая и благодарение на нейното ревю поисках да я прочета. И много се радвам, че най-накрая взех, че го направих.

Книгата е много момичешка, много сладка и нежна и все пак засягаща доста важни и интересни за разглеждане теми. Харесах я, защото досега само съм гледала филми, но не съм чела книги на подобна тематика. А самата тема всъщност е ледът и спортовете, свързани с него. И мога да ви кажа само, че обожавам да гледам подобни филми, а тази книга беше точно като на филм. Авторката е успяла да опише и украси всичко толкова детайлно, че сякаш го гледаш на лента.

Харесах стилът на Сара Оклър. Смятам, че е много подходящ за възрастовата категория, в която попада книгата и със сигурност един тепърва навлизащ в читателските кръгове млад човек ще бъде запленен от лекотата и плавното вървене на сюжета. Бързо успява да вкара читателя в историята, прави добри ненатрапчиви описания и изгражда интересни герои.

  “Everyone says that the internet is so awesome because you can connect with people from all over the world, but I think it’s the opposite. The internet doesn’t make it easier to connect with anyone—it just makes it so you don’t really have to.”

Аз лично я прочетох с огромен интерес и за супер кратко време, защото с всяка следваща страница се пренасях по-близо до леда, задълбавах в нещо повече от самото пързалянето, усещах емоциите, които поражда той у състезателите. Спечели ме чувството да се загубиш сред цялата тази белота и студ и да се откъснеш от ежедневието и проблемите. А те не бяха никак малко в тази книга.

Главната героиня, Хъдсън е седемнайсетгодишно момиче, на прага на колежа, на прага на истинския живот, но заедно с това е и момиче, което трябва да се справи с проблемите в семейството си, с  първата любов и дразгите с най-добрата си приятелка. Освен това се наема да тренира хокейния отбор и себе си за предстоящо състезание. Книгата проследява как тя се опитва да жунглира с всичко това и все пак успява да бъде "кралицата на мъфините".
Харесах и второстепенните герои - Уил, Джош, Дани, братчето на Хъд, Бъг, както и персонала в заведението. Смятам, че от всеки един от тях можем да извадим по нещо за себе си. Много колоритни и добре обмислени персонажи. Относно родителите и обаче имам много проблеми. Единият е безотговорен и едва ли не забравил за децата си, а другият се държи несправедливо. Все пак всеки тинейджър малко или много иска да има личен живот, различен от целодневни смени в семейния ресторант.

“Would 'sorry' have made any difference? Does it ever? It's just a word. One word against a thousand actions.”

Беше много приятно да се чете за контраста, който се наблюдава. когато хората се впуснат в това, което ги прави щастливи. Пързаляйки се, Хъдсън се променяше, ставаше истинската себе си, позволяваща си да мечтае и да вярва, че мечтите и могат да се сбъднат. Мисля, че това е едно от посланията, което книгата може да остави у читателя: Че е важно да следваме мечтите си, но само ако наистина искаме дадено нещо, то ще се случи. Друго послание е, как не трябва да се опитваме да ходим с "няколко дини под една мишница", защото е много вероятно накрая да ги изтървем.

Това е историята на едно момиче, което се опитва да бъде няколко неща едновременно и по този начин забравя това, което наистина и доставя удоволствие. История за момиче, което губи смисъла си, опитвайки се да помогне на останалите да намерят своя. Причината да са точно тук и на това място. Това е книга за себеоткриването, за порастването и за способността да успееш да изразиш с думи това, което ти искаш. Една книга за надеждата и страха - двете неща, които могат или да те разрушат или да те издигнат отново.

Давам такава оценка на книгата само защото смятам, че стилът на авторката го заслужава, а и донякъде, заради оригиналната идея. От персонажите и техните решения и постъпки има какво още да се желае, но мисля, че си заслужава да се погледне.

“...if I let him walk away now, we'll forever be a "just"; Just hockey player and skating coach. Just music swappers. Just friends. A not-quite-almost whose time passed through as quickly as the train, fading into the distance before it even had a real chance at staying, at becoming something more, because I didn't speak up.”

Окей, една бърза вметка тук. Мисля, че имам проблем с всички герои на име Джош, за които съм чела! Неимоверно се превръщат в любими мъжки персонажи. Сериозно, всички до един! 😄😄 

сряда, 5 април 2017 г.

Прочетено през месец март

Здравейте,
Тази седмица настроението ми сериозно е пострадало и това повлиява и на желанието ми за писане на постове. Затова и за пръв път от доста време сядам да пиша пост непосредствено преди публикуването му. Но какво да се прави има и такива дни и просто трябва да се борим с тях и надвисналите черни гръмотевични облаци над главите си. И ето ме тук, непозволяваща си да пренебрегна графика си и пишейки за книгите, които прочетох през изминалия март месец.

Книгите за този месец са четири на брой, като всички до една определям като приятно оползотворено време и ви препоръчвам и на вас да ги погледнете, ако смятате, че биха ви харесали. А сега ето го и краткото ми мнение за всяка от тях. Книгите с ревюта в блога са обелязани. 



Първата книга за месеца е "Преди Ашлин" на Аурора Роуз Рейнълдс, която е единствената без ревю, но това е така, защото не мисля, че и нужно. Сладка, развлекателна и лежерна книжка. Готини, но според мен доста нереалистични герои, позната история, очакван финал и все пак определено бих определила като приятна. Общо взето нищо, кой знае какво, но пък закачките в диалозите ми харесаха.

"По залез" на Бракен беше книга, която исках да прочета отдавна, но ми вървеше доста бавно. Най-накрая успях да я завърша и сякаш нещо ми липсваше. Книгата е хубава, първата половина върви малко бавно, но от средата нататък действието се забързва и става наистина интересно. Продължавам да харесвам героите и цялостната атмосфера. Нещото, което на мен ми липсваше беше, че съдейки от предходните книги от поредицата си представях нещо повече. Цялостно ревю тук. Първа книга от поредицата тук.

"Парцалена принцеса" е може би черешката на месеца. Не мислех, че ще ми хареса толкова (все пак исках да я прочета най-вече заради невероятната корица), но е факт, че харесах героите и историята. Някои от елементите развити в книгата срещам за пръв път и ми беше интересно да видя как ще се развие сюжета. Останах малко разочарована от финала, но за по-цялостно мнение погледнете ревюто тук.Определено с нетърпение чакам продължението. 

"Танцът на невъзможните мечти" на Сара Оклър беше и последната книга, която прочетох за месец март. Нейното ревю ще видите във петък така, че няма да се впускам в подробности. Книгата ми хареса, стилът на писане също. Авторката има способността чрез героите си да кара читателите да чувстват всичко това, за което се говори в книгата. 

Това беше от мен за днес. Надявам се вашият месец е бил хубав и цветен и ви пожелавам април също да е такъв!

петък, 31 март 2017 г.

Monthly Favorites: March'17

Здравейте,
март се изниза бързо, бързо и отново е време за месечни любимци. Но без излишни коментари, преминавам направо към любимите си неща, надявайки се, че вашият месец е бил прекрасен.


Цитат на месеца
Забелязвай.

Ловешката крепост и Хоталич
или цялото пътуване на около трети март, за което може да прочетете повече тук, тук и тук.  Като цяло много хубаво изживяване. Едно освобождаващо, даващо ти възможността да погледнеш от друга страна на нещата и да видиш промяната. И първите наченки на пролетта.

Осми март - лалета навсякъде. С това ще запомня не само този ден, но и целият март. Обожавам лалета.

Обичам динамичните дни
когато целият ти ден е запълнен и графика ти се пука по шевовете, но ти си с усмивка на лице, защото знаеш, че действително правиш нещо. Виждаш се с приятели, ходиш на лекции, тичаш към автобуса за следващата среща и закъсняваш, но все пак ти е приятно, колкото и да обичаш точността.

Вечер с колежки
"Happy" вечерта, в която спонтанно след лекции отидохме да хапнем и си приказвахме на всякакви теми, като една от главните беше астрлогията. Това съчетано с вкусна храна и разходка по Витошка - просто и приятно.

Последният уикенд от месеца,
в който за два дни успях да прочета цели две книжки (ревю на "Парцалена принцеса") и уговорката с няколко приятелки, с които не се виждаме толкова често вече. Събрахме се както преди - пихме текила и хапвахме снакс, приказвахме си и правихме планове.

Денят към края месеца
който прекарах в страхотно. Сутринта беше неприятна и тотално бях отписала деня, но с приятелка бяхме решили да ходим до Музея за История на София и разглеждайки дрехи, аксесоари, превозни средства и невероятни картини от преди поне сто години, успяха да ми повдигнат настроението. След лекции пък се запътихме към Младежкия театър, където останах очарована от "Клуба на актьора" и стаята за озвучение. Никога до тогава не бях виждала реално както представлява и ми беше много интересно да проследя целия процес. 

"The Beauty and the Beast"
гледах с едната съквартирантка този четвъртък и останах наистина впечатлена от детайлите и от това колко много е вложено във филма, за да е това, което е: изпълнен с цветове и цветя, приказни рокли и страхотни анимирани герои. Много ми допадна, как Ема Уотсън, Люк Евънс и Дан Стивънс са се превъплатили в ролите си. Не разбирам много от филми, затова единственото, което ще ви кажа е, че ми хареса. Е, като изключим това, че музиката ми дойде малко в повече. Но - препоръчвам си го.

Песен на месеца



сряда, 29 март 2017 г.

Ревю: "Парцалена принцеса" на Ерин Уот

  • Издателство: Егмонт
  • Автор: Ерин Уот
  • Брой страници: 328
  • Оценка в Goodreads; 3,5


 Животът на Ела далеч не е лесен. След смъртта на майка си, тя трябва да се оправя сама. Докато един ден не среща непознат, твърдящ, че е неин настойник – милиардера Кълъм Роял. Той изважда Ела от мизерията, в която живее, и я представя в един свят на нечуван лукс. Съвсем скоро обаче момичето разбира, че нещо в това семейство не е съвсем наред. Синовете на Кълън крият тайни и третират Ела като натрапник. А най-привлекателният от петимата, Рийд, е особено жесток с нея. Между тях прескачат искри, но Рийд няма никакво намерение да се доближава до Ела. За него тя няма място сред семейството.

"-You're playing a dangerous game.
- I don't know any other way to play it."

Обичам книги, които имат способността да ме отдалечат от ежедневието. Книги, които макар и да нямат свръхестествени елементи или непознати светове, все пак да ме завлaдяват с интересните си герои, забавни моменти и грабващи описания. "Парцалена принцеса" е точно такава книга и аз много я харесах.

Ако трябва да съм честна, не бях чела анотацията, и се радвам, че не го сторих, защото може би щях да се откажа. Звучи ми малко посредствено и не особено различно от останалите книги в жанра. Историята между страниците е далеч по-интересна, отколкото изглежда.

"Парцалена принцеса" е огън. Има нещо много жегващо в тази книга, много чувствено. Нещо, което те кара да прелистваш страниците една по една в неспирно желание да разбереш нещо повече, докато накрая не се озовеш на последната страница чудейки защо е свършило толкова бързо.

Книгата успя да ме заинтригува още с първите няколко страници, в които проследяваме малко от живота на главната ни героиня, Ела, преди да бъде взета под крилото на Кълъм Роял и да стане част от семейството. В следствие на това, че единственият човек, който тя е имала до себе си умира, седемнайсетгодишната Ела е принудена да се мести често и да работи  не особено порядъчна работа. Но тя е готова на всичко, за да завърши гимназия и да отиде в колеж. Плановете и обаче се променят след срещата със семейство Роял.

 “This will never by my home. I don’t belong in splendour. I belong in squalor. That’s what I know. It’s what I’m comfortable with, because squalor doesn’t lie to you. It’s not wrapped in a pretty package. It is what it is."

Ела е много пламенна, твърдоглава и решителна. Отракана от живота и решена да се бори за бъдещето си. Принудена да порасне прекалено бързо, тя се е научила да бъде силна, изградила е твърд характер и не се поддава лесно на игричките. Не се срамува от миналото си или това, което е била принудена да прави, за да оцелее и много ми допада, че не склонява глава, когато темата бъде заседната, а се защитава.

 “My skill, if I have one, isn’t dancing. It’s my ability to believe that tomorrow can be a better day.”

Рийд е като стомана, борбен и също толкова твърдоглав. Той не изразява емоции, не се сближава лесно с хората и още от първата си среща с Ела е твърдо решен да и покаже, че не е част от семейство Роял по едни или други подбуди. В началото авторите ни запознават с този отрицателен образ, но в последствие се разбира колко силно привързан е към братята си и това някак смекчава твърдостта му. 
Всеки сблъсък между тези два характера хвърля искри и кара читателя да иска още. Беше ми изключително интересно и забавно да чета за чисто тинейджърското им поведение - моментите, в които забравят, че са от различни светове, за миналото си, за проблемите си и биват просто едно момче и едно момиче.
Харесва ми, че всеки от героите има своя история. Бащата, Кълъм, е потенциален алкохолик, страдащ за съпругата си и търсещ утеха в по-млада жена, която пък се опитва да се измъкне от трудния си живот. Всеки от братята има свои тайни и пороци. Като в тази книга авторките ни запознават с тези на Рийд и Истън, а останалите са бегло загатнати, и надявам се развити в останалите книги от поредицата. Петимата се поддържат и вярват един на друг, подкрепят се и заедно се изправят от другата страна на пропастта, която се е образувала между тях и баща им.

  “Somewhere along the line, I started thinking that if I just got through this bad experience, this bad day, that tomorrow I’d have something better, brighter, newer.
I still believe that. I still believe that there’s something good out there for me. I just have to keep going until my time comes.”

Въпреки проблемите, през които преминава всеки един от героите, книгата изобилства от забавни диалози, хапливи коментари и шеги. И това ми направи може би най-голямо впечатление, защото е последното което съм очаквала. Противно на очакванията ми, чисто романтичните и интимни моменти са много малко и това също много ми хареса. По-скоро се разглеждат семейните отношения и спънките, последствията от загубата на любим човек.

Причините, поради които давам тази оценка обаче са наличието на няколко клишета в книгата и краят, който аз искрено определям като малко разочароващ. Склонна съм да приема клишираните моменти, но от финалът очаквах повече. Някак самата книга ме накара да повярвам, че ще се случи нещо малко по драматично...

"Парцалена принцеса" е книга, която преди всичко показва, че човек не бива да бъде съден за миналото си. История показваща, че парите не са гаранция за щастие. Книга, която ще ви кара да се смеете и да се нервирате както на героите, заради действията им, така и заедно с тях. Лека и интересна книга, която да хванете в някой почивен ден, да седнете на дивана и да прекарате целия ден там, докато не затворите и последната страница. Защото след като сте я започнали, няма да искате да я оставите.

"Nothing stays shiny forever in this world.” 

И само една вметка... Ако сте харесали поредицата за братята Мадокс - "Красиво бедствие" (тук, тук) със сигурност ще харесате и тази.

петък, 24 март 2017 г.

The Sound of March

Понякога, непланирано, се оказва, че целият ти ден е пълен със срещи, с цветове и енергия. Слънцето е решило да се покаже иззад облаците; 
Споделен час на по чаша лате с приятна компания;
Омайване от архитектурата и цветовете на залязващия небосвод; 
Безцелна обиколка по артериите на града, а те запомнят смеха и стъпките ми... 
И както той оставя следа в мен, така аз оставям по него.
Онези малки моменти от деня, които ти напомнят разни, важни, но обикновено натикани назад в съзнанието ни, неща...




Това са песните, които съпътстват ежедневието ми през последните седмици, а кои са Вашите? Какво Ви накара да се усмихнете днес?

сряда, 22 март 2017 г.

One of my days: Ниско и високо

Здравейте, 
Ето, че дойде ред да ви разкажа и за последната част от най-скорошното ми пътуване, а именно - крепостта Хоталич, Севлиево и Деветашката пещера. Жалко, че батерията ми свърши и имам доста по-малко, сравнително добри, кадри.  Но пък се надявам да имам възможност отново скоро да отида, специално на Хоталич и да си наваксам, защото страшно много ми хареса.


Нека обаче да започнем първо с Деветашката пещера, защото от там започна и цялото пътуване. От доста време се каня да я посетя, както между впрочем и крепостта, но колкото и да имах път натам винаги се намираше друга забележителност, която да искам да посетя повече в дадения момент.

 

Пристигнахме там доста рано, което на мен ми се стори като по-добрия вариант, защото малко преди да си тръгнем вече бяха започнали да прииждат хора. В нашата ситуация можехме на спокойствие да разгледаме, да се полюбуваме на природата и да чуем звуците на прилепите, които обитават Деветашката пещера, където всъщност се намира и една от най-големите популации на прилепи в страната.

  

А последната спирка от пътуването ни се оказа Хоталич, която се намира около град Севлиево. Пролетта беше дошла на това място. Цялото беше ошарено с минзухари и теменужки, които ми припомниха спомени от детството, как съм си правила венчета от цветовете им и съм събирала цветни букети. Всичко беше огряно от слънцето и просто приказно. 


Както казах, батерията ми се изтощи и не успях да направя достатъчно снимки или поне такива, които да ми харесат, за да споделя в вас тук. Мястото обаче наистина страшно много ми хареса и се радвам, че ни остана време да минем и през там.

 

 Пътя нагоре, към върха, е доста и се състои от стълби, но въпреки това доста бързо се изкачихме - има-няма двайсет минути, и дори не се изморих. Разкарването из София си казва думата и малко по-дълги разстояния само ме радват. А и ако крайната точка си заслужава да се види, наистина си е струвало.




Е това беше моето кратко пътешествие. И сега ми е малко тъжно, защото не съм сигурна, кога пак ще имам възможност да пътувам. Надявам се да Ви е било приятно последните няколко седмици в компанията на малко снимки и текст от моя страна. 
До скоро!

петък, 17 март 2017 г.

Ревю: "По залез" на Александра Бракен

  •  Автор: Алекс Бракен
  • Издателство: Егмонт
  • Брой страници: 576
  • Оценка в Goodreads: 4/5

    ревю на първа книга- тук.
" Руби не може да се върне назад. Ранени от непоносима загуба, тя и децата, оживели след атаката на правителството над Лос Анджелис, пътуват на север, за да се прегрупират. С тях е и затворникът Кланси Грей – син на президента и един от малкото хора с подобни на нейните способности, които е срещала.

Руби и приятелите й имат едно-единствено оръжие – опасна тайна, доказваща конспирация на правителството, чиято цел е да прикрие истинските причини за болестта, убила повечето от децата в страната. Същата тази болест, която е дарила нея и другите оцелели със сили, за които властите биха убили."

Най-накрая успях да завърша поредицата "Тъмна дарба" и трябва да призная, че съм доста удовлетворена от този факт. Вече съм ви споменавала, че в последно време поредиците малко ме натоварват и тази година съм си поставила за цел да завърша тези, които имам възможност. Макар, че последната година доста стриктно подбирах, кои да започна и всяко едно четиво да е било правилния избор и да мога да кажа само хубави неща по негов адрес, ми се иска да сложа точката.  Както я сложих и тук. 

Поредицата "Тъмна дарба" на Алекс Бракен определено е хубава и напълно си заслужава да и обърнете внимание, ако случайно сте пропуснали. Първите две книги са динамични, живи и енергични, макар мрачната атмосфера, върху която се крепи сюжета. Героите са различни, реални и объркани, като повечето тинейджъри, но и решени да направят светa по-добър, дори това да значи да жертват себе си. Затова и толкова държах да завърша поредицата. Защото наистина я харесвам.

За да съм честна обаче ще ви кажа, че през 2/3 от последната книга си мислех, колко много надежди съм възложила на тази част от поредицата и как те просто са изхвърчали през прозореца. Защото "По залез" не задоволи желанието ми за трепет, за емоции, за действие, екшън, които зародиха предшественичките ѝ.... До последните сто и петдесет страници, когато всичко избухна.. БУМ и всичко се извъртя на 180 градуса. Появи се напрежението, страниците се раздвижиха, а на героите беше вдъхнат отново живот. Ето ги и трудните моменти и жертви, променящи коренно пътя на сюжета. И тук аз си припомних защо харесвам поредицата.


“What I’m trying to get at is, as bad as everything seems, I think, at its heart, life is good. It doesn’t throw anything at us that it knows we can’t handle—and, even if it takes its time, it turns everything right side up again.” 


В тази книга наистина започнах да харесвам главната героиня. Преди това все нещо ми липсваше. Тук обаче тя наистина порасна и беше готова на всичко, за да защити както приятелите си, така и децата от лагерите. Израстването на Руби се откроява най-вече в последната част, когато се озовава в позната среда, всяваща страх в нея. Съпоставките как би реагирала няколко години по-рано, като уплашено малко момиче, и сега - напълно целенасочено и хладнокръвно, решена на всичко, ме накараха да променя мнението си за нея. Стремежа и да запази човечността на Лиъм, страшно ми се наби на очи. Да запази слънчевият и любвеобилен герой в искрената му чистота и да не позволи този ужасен свят да го поквари. Всъщност стремежа им да се запазят един друг цели. Да съберат счупените парченца и да ги сглобят отново. Защото, ако той трябваше да запази себе си, тя трябваше да се намери и да позволи на другите да я обичат такава, каквато е. 


“This whole time, from the moment we met, he’d been waiting for me to realize he’d known me all along, and he had never once wanted me to change.”


Връзката, която авторката беше изградила между Коул и Руби беше нещо много силно и същевременно нещо много нежно, като братска обич и искрено се радвах на всеки един техен момент, дали прекаран в тренировки, в уточнения по планове или просто да излеят това, което им тежи. Един на друг, защото само те можеха искрено и от първа ръка да разберат какво изпитва другия. Минаха през много... Всички герои минаха през много. Имаше премълчани истини, откровени лъжи и манипулативни игрички, но все пак героите успяха да намерят пътя един към друг. Дунди, Вида, Зу, дори и Класни, бяха страхотни персонажи и пасваха перфектно на сюжета. 


“Everyone needs reality to punch them in the face every once in a while. Keeps you on guard.”


И колкото и да не искам да си признавам това, неимоверно свързвам тази книга, дори елементи от цялата поредица с Дивергенти. Но не бих определила това като липса на оригиналност или непременно нещо лошо. Това само ми напомни за моите така любими герои, техните жертви и света, който Рот беше изградила. Напомни колко много и защо обичам поредицата.

Краят беше драматичен, от една страна, защото се затвори последната глава от една наистина страхотна история, и от друга, защото много от любимите герои не стигнаха до финала. Но беше и наситен с напрежение, с откраднати целувки с още разплетени тайни. Книга.. Не, поредица, която си заслужава всяка една отделена минута. "По залез" ще ви разтърси от емоции, ще ви накара да се влюбите в персонажите, ще ви предостави места на първи ред за една завладяваща история и ще се опита да ви опустоши. Само и дайте шанс!


 Надявам се, че когато имаш възможността да отвориш широко света си за
нови предизвикателства и срещнеш нови хора, а животът ти завие съвсем
неочаквано надолу и тръгне по нов път, ти ще направиш само едно нещо: ще
грабнеш този момент и ще го изживееш!
–Бележка от автора

сряда, 15 март 2017 г.

One of my days: Вароша

Здравейте,
Днес ще ви покажа малко снимки от последното ми пътуване, този път от Ловеч и по-конкретно - възрожденския квартал Вароша. 

 

Не за пръв път съм в Ловеч, но до сега не съм го виждала в такава светлина. До този момент винаги времето е било мрачно, настроението е липсвало или пък времето за разходка е липсвало. Затова и не съм намирала нищо очарователно в града. Дали обаче, заради топлия ден и слънцето решило да се покаже иззад облаците, доброто насторение или пък нещо друго, през този ден Ловеч беше красив.  



В квартала се намират Ловешката крепост, както и жилищата на местните търговци и занаятчии. От най-високата част, където се намира и паметника на Васил Левски, се разкрива невероятна панорамна гледка на целия град и околността. 

 

Уличките са малки, тесни, криволичещи и обградени от двете страни с високи каменни зидове. Бабите се бяха показали на входните врати и си говореха, наблюдаваха преминаващите и също се радваха на хубавото време. Всичко това навява онова архаично чувство, което толкова обичам.





И предполагам, ако четете блога ми вече се досещате, преминаваме към любимата ми част, а именно- крепостта и гледката от високо. Казвала ли съм ви преди, че имах страх от височини. И все още го изпитвам понякога, ако трябва да съм честна... Но как да пропусна подобни гледки! Обожавам ги и напълно си заслужава.



От самата крепост, също останах много удовлетворена. Много е жалко, когато исторически обекти, резервати и като цяло места, които са запазили народния дух и културата, биват запуснати и оставени да бъдат разрушени от времето, а и от хората. Тук не е така. Полагат се грижи всичко да бъде поддържано и адаптирано за посещения, което прави добро впечатление.


Ловешката крепост датира още от Първото българско царство и още от тогава се е превърнала в символ на града. Издигайки се величествено над него, пазейки и напомняйки за миналото продължава да буди възхищение у тези, които погледнат към нея.









Непременно ви препоръчвам стария квартал на Ловеч за неделна разходка и отдих!
Следва продължение...



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...