неделя, 29 май 2016 г.

За завръщането и една червена рокля...

Времето е променливо, точно намясто като за май месец. В един момент грее слънце, а в следващия се изсипва пороен дъжд и се появява ледовит вятър. Да се чудиш чадър ли да си вземеш или направо палтото. Такова е и моето настроение през последните дни, седмици... С наближаването на матурите ставах все по-напрегната - ту усмихваща се, ту малко отнесена в своите притеснения. Но ето матурите минаха и дори не ги усетих. Искам да кажа определено ги усетих като напрежение и стрес някъде вътре в себе си, но времето отлетя толкова бързо, като едно щракване с пръсти... Сега ще чакаме резултатите. 
Дните между тях и бала ми се губят някъде и в спомените си прескачам направо на 23-ти вечерта - едно последно предбално събиране на класа. Нещо познато, приятно и в точния момент.
И ето, че идва 24-ти... Някак прибързано, и все пак намясто. Сутрин е, а на мен ми много странно. Не я усещам пращяща от енергия, нито пък чувствам деня по различен начин. Нищо, може би аз бъркам някъде. В късния следобед вече нещо в мен трепка. Усещам крилцата на пеперудите, които ме гъделичкат. 
Колкото до самия бал - не беше нищо от това, което си представях, но както винаги малко неща се получават така както искаме. Точно преди викуска да се събере заедно, се изсипа пороен дъжд, който макар и да намаля се запази и по време на цялото шествие с официалните рокли и костюми. Това доведе до намръщени физиономии, раздразнение, развалени прически и подгизнали рокли. Съответно и почти никакви снимки... Но във всичко това има и нещо, което ми хареса... Колоната от коли, окичени с балони и движещи се супер бавно, а вътре абитуриентите тръпнат от вълнение и наблюдават изливащия се по прозорците дъжд.... Имаше нещо в онзи момент, което ме кара да мисля, че ще го помня дълго...
След като се насочихме към мястото на тържеството, по изсушихме се, и опитахме да оправим развалените прически, настроението си дойде на мястото. Лично аз се забавлявах наистина много. Усмивки, танци, щастие, викове и дъжд- с това ще запомня бала си.


Така неусетно се изниза и тази дълго чакана нощ. Подаващите се микрофони от ръка на ръка, споделените усмивки, щастливите наздравици, нежния полъх на вятъра и гледката на целия град там долу, някъде под нас... И ето ме, на старта на нещо ново, едновременно плашещо и вълнуващо, а пред мен пътеката е осеяна с безброй препятствия...

След липсата на постове, поради разбираеми причини, с този обявявам завръщането си и се надявам скоро да навляза в график... Може би ще има промяна в дните за публикации, но ще видим. Скоро завършвам "Лейди полунощ" и се надявам в близктата седмица да и направя ревю... Е това беше засега,
До сряда...

вторник, 17 май 2016 г.

Ревю: Гневът и зората на Рене Ахдие

Автор: Рене Ахдие
Издателство: Сиела
Страници: 414
Оценка в Goodreads: 5/5
 
"В далечна земя, управлявана от жестоко момче убиец, всяка зора носи тъга на различно семейство. Халид, осемнайсетгодишният халиф на Хорасан, несъмнено е чудовище. Всяка нощ той взима за съпруга различно момиче, а на сутринта палачът му увива копринено въженце около врата ѝ. Когато най-добрата ѝ приятелка се превръща в жертва на Халид, Шахризад се заклева да отмъсти за смъртта ѝ и доброволно пожелава да стане следващата жена на халифа. Шахризад планира не само да оцелее, но и да сложи край на пороя от смърт.
Нощ след нощ Шахризад омагьосва Халид чрез историите си, борейки се с настъпването на утрото. Всяко следващо може да ѝ е последно. Но се случва нещо, което тя не е предвидила. Халид е различен от това, което си е представяла – чудовището няма нищо общо с легендите, които се носят за него извън дворцовите стени. А когато открива, че за всичко има причина – причина, различна от всичко, което някой е можел да си представи, Шахризад трябва да се бори, за да спаси не само себе си, но и момчето, което е започнала да обиква. Времето изтича. А зората никога не е добре дошла."

Взех си "Гневът и зората" заради многобройните хвалби на български и чуждестранни книжни блогъри. Щом видях и корицата, реших, че няма какво да се чудя. Страшно красива е и много ми се връзва с духа на историята. Като впрочем, я харесвам доста повече от оригиналната.
Без да се впускам в обичайните описания в ревютата си просто ще кажа мнението си за нея. Смятам, че в интернет пространството вече има доста ревюта на книгата, както български, така и чуждестранни и за повече информация може да ги погледнете.

 “Some things exist in our lives for but a brief moment. And we must let them go on to light another sky.”

Нещото, което най-много ми допадна в историята на Шази и Халид, е усещането, което се загнездва някъде в теб. Кара те да се пренесеш сред пясъците на пустинята, в мраморния дворец, в тъжните му стаи и техните обитателите. Написана по толкова красив и омагьосващ начин, "Гневът и зората", ме заплени от самото начало с духа на историята, напомнящ за "Хиляда и една нощ" и историите на Шехерезада. 

 “This dangerous girl. This captivating beauty.
This destroyer of worlds and creator of wonder.”

Впечатление прави и това, че авторката е изпипала всеки детайл от историята си. Включвайки арабски мотиви и култура, приказките и описанията, авторката те хваща в плен между страниците и те кара да затаиш дъх. Запазването на част от арабските думи, също отчитам като плюс, защото допринасят за автентичността на историята.

 “It's never been a question of who is going to let me behave a certain way; it's always been a question of who is going to stop me."

Шахризад, каквато предполагам е била целта на авторката, има известна прилика с Шехерезада. Притежава нейната несравнима хубост, бистър ум и умението да отвлича вниманието на хората, захласвайки ги с приказките си. Харесах смелостта, която притежава. Силата ѝ да признае, че се страхува и все пак да се изправи пред страховете си, с вдигната глава, без колебания, решена да запази достойнството си и да съхрани духа и спомените си, изключително ме впечатлиха. Пресметливостта ѝ и нейната способност да омагьосва само с думи и спечелват следващата зора, и по-следващата, и по-следващата...

 I love you, a thousand times over. And I will never apologize for it.” 

Не знам, дали ще прозвучи странно на хората прочели книгата, но аз харесах Халид. Първоначално проявил се като жесток и зъл владетел, студен като камък и с безизразно лице,  постепенно той се превърна в просто едно момче, влюбено в просто едно момиче. Подчинен на вътрешните си борби и едно проклятие, образът му е много добре изграден и развит.  

  “And how will you know when you've found the elusive someone?
I suspect she will be like air. Like knowing how to breathe.” 

 Други интересни персонажи бяха и близкото обкръжение на Халифа и съпругата му, а именно - Джалал, Викрам и Десписа. През по-голямата част от книгата все си мислех, че някой от тях ще се окаже предател, но всъщност останах приятно изненадана. Джалал, който до последно е верен на семейството си и е готов на всичко за тях. Деспина, която било то и прислужница беше изключително нетактична, забавна и като цяло много нетипична героиня, за позицията, която заема. И накрая Викрам, който до самия край си остана така мистериозен и имам голямо желание да разбера нещо повече за него и мислите му, освен, че е най-добрият майстор на меча.


“After all, every story has a story.” 

 Книга, която да ви отнесе в един приказен свят. Книга, която да ви накара да почувствате хиляди емоции. Книга, която да ви завладее с духа си. Книга, която събира в себе си част от арабската култура, сладкодумието на една красавица, силна любов и малко магия. Книга, която да ви накара да се почувствате част от един необикновен, жесток и все пак красив свят. Това е "Гневът и зората" и, ако искате нещо подобно, то тогава определено я погледнете следващия пък, когато минавате през книжарницата. 


 Един живот за една зора.

 Знам, че този път ревюто е доста кратко, но поради липса на време и нежелание да го оставя за по-напред във времето, когато вече ще съм се отърсила от историята, реших да го публикувам така. Защото книгата заслужава да ѝ се обърне внимание и аз нямаше как да пропусна да го направя и в блога.

сряда, 11 май 2016 г.

Ревю: Дете на пустинята на Олуин Хамилтън

    Дете на пустинята Кн.1
  • Автор: Олуин Хамилтън
  • Издателство: Егмонт
  • Страници: 272
  • Оценка в Goodreads: 4/5


"Тя е по-скоро барут, отколкото момиче, 
а съдбата на пустинята е в нейните ръце.
И макар че смъртни управляват пустинния народ 
на Мираджи, все още из дивата, безплодна пустош 
се скитат мистични зверове и се носят слухове, 
че някъде джинове продължават 
да практикуват магиите си.

Дъстуок е суров град без изход. Това не е място за човек, ако е беден или ако е сирак, или ако е жена. А Амани Ал'Хиза е принудена да го нарича свой дом. Тя иска да се измъкне оттам и да види света, за който е слушала единствено от историите край огъня. Тогава се появява мистериозен чужденец без име и шансът ѝ е да избяга заедно с него. Но пустинята е изпълнена с опасна магия. Армията на султана ги преследва и Амани скоро се оказва в центъра на яростен бунт.


Но може би нейният спътник ще ѝ 
помогне да разкрие могъщата тайна 
коя е тя всъщност. "

Дете на пустинята е интересна книга с бързо развиващи се действия, която не натоварва, а напротив разтоварва читателя ѝ от ежедневните проблеми. Докато се криех между страниците ѝ открих нови интересни герои и с удоволствие проследих част от живота им, съчувствах им и бях приятно изненадана от куража им. 
Книгата е смесица от елементи на арабската култура, митове и легенди разказвани край огъня и описания, които те карат да почувстваш пясъка през пръстите си. Историята на Амани съвсем не е оригинална. Подобни тропи се срещат доста често в последните години. Но това, което я открои и ме накара да я харесам е приятният и ненатрапчив начин, по който е поднесена. Описанията, героите и вълшебните приказки ме накараха да чакам с нетърпение следващата част от поредицата.

Амани е момиче от пустинния град Дъстуок, което иска да избяга... От семейството си, от града, от въздуха пренаситен с желязо...Тя е жена, което автоматично я прави безгласна буква. Тя не може да се причисли към общество, в което жените са смятани за вещи, които да се притежават. Амани има хаплив език, остър ум и желание за свобода, което в този случай са все лоши черти. Харевам героинята ѝ, защото докато четях книгата останах с впечатлението, че тя не се опитва да бъде силна, да е част от нещо или да се доказва. Тя е просто себе си и иска да намери пътя си, който по някаква случайност я среща с Джин... 

 “I was a desert girl. I thought I knew heat. I was wrong.”
 
Джин е другият главен герой, който е доста мистериозен и до самия край е загадка за читателя. В процеса на четене се разкриват някои неща около личността му, но те са доста оскъдни и това е добър ход от страна на Хамилтън, тъй като така ще ни накара да искаме да разберем още за него. Аз лично го намирам за доста интересен, харизматичен и внасящ хумор в романа.
Любов имаше, но не е на преден план, което аз отбелязвам като плюс. Не липсваха моменти между Амани и Джин. Химията по между им е лесно забележима, но и някак само леко загатната. Авторката е заложила на плавното и бавно влюбване като първо изгражда между тях доверие и приятелство.
Много харесах второстепенните герои. Шазад е силна и смела жена, която не се поддава на тъгата и е готова на всичко за вярванията си и много силно ми напомня на Селена. Бахи, Ахмед, близнаците и останалите бяха забавни и верни на каузата си, но някак не успях да ги опозная достатъчно и се надявам в следващите части от поредицата това да се промени.

“The world makes things for each place. Fish for the sea, Rocs for the mountain skies, and girls with sun in their skin and perfect aim for a desert that doesn’t let weakness live.” 

Светът на Амани е описан красиво, но все още не е развит достатъчно. Има детайли, които се нуждаят от повече внимание, но въпреки това го намирам за прекрасен със своите вълшебни приказки, които оживяват. За пръв път чета книга с елементи от арабската митология и я намирам за изключително интересна.
  
"There were no second shots in this game."


С дебютния си роман авторката е успяла чудесно да предаде атмосферата на пустинята, да създаде силни герои и да ни накара да чакаме продължението с нетърпение. Ако търсите усетите жаркото слънце в пустинята, да се потопите в мистични истории и доза загадъчност и това поднесено по приятен и разпускащ начин, то  "Дете на пустинята" е точно за вас.

Тя е по-скоро барут, отколкото момиче, а съдбата на пустинята е в нейните ръце. И макар че смъртни управляват пустинния народ на Мираджи, все още из дивата, безплодна пустош се скитат мистични зверове и се носят слухове, че някъде джинове продължават да практикуват магиите си. Дъстуок е суров град без изход. Това не е място за човек, ако е беден или ако е сирак, или ако е жена. А Амани Ал'Хиза е принудена да го нарича свой дом. Тя иска да се измъкне оттам и да види света, за който е слушала единствено от историите край огъня. Тогава се появява мистериозен чужденец без име и шансът ѝ е да избяга заедно с него. Но пустинята е изпълнена с опасна магия. Армията на султана ги преследва и Амани скоро се оказва в центъра на яростен бунт. Но може би нейният спътник ще ѝ помогне да разкрие могъщата тайна коя е тя всъщност.

Прочети още на: http://www.az-deteto.bg/knigi/dete-na-pustinyata/594/kniga.html
Тя е по-скоро барут, отколкото момиче, а съдбата на пустинята е в нейните ръце. И макар че смъртни управляват пустинния народ на Мираджи, все още из дивата, безплодна пустош се скитат мистични зверове и се носят слухове, че някъде джинове продължават да практикуват магиите си. Дъстуок е суров град без изход. Това не е място за човек, ако е беден или ако е сирак, или ако е жена. А Амани Ал'Хиза е принудена да го нарича свой дом. Тя иска да се измъкне оттам и да види света, за който е слушала единствено от историите край огъня. Тогава се появява мистериозен чужденец без име и шансът ѝ е да избяга заедно с него. Но пустинята е изпълнена с опасна магия. Армията на султана ги преследва и Амани скоро се оказва в центъра на яростен бунт. Но може би нейният спътник ще ѝ помогне да разкрие могъщата тайна коя е тя всъщност.

Прочети още на: http://www.az-deteto.bg/knigi/dete-na-pustinyata/594/kniga.html

петък, 6 май 2016 г.

It's Friday...

adventures, parasailing, and words imageЗдравейте, 
днес се включвам малко по-късно, но все пак го правя, нали? Последните седмици са ми малко натоварени и въпреки, че ходя само за определени часове в училище, времето не ми достига...Какво се случи през последните две седмици при мен? А при вас? Разкажете ми, долу в коментарите, за нещо, заради което сте развълнувани, притеснявате се, или пък просто имате нужда да споделите...При мен последните две седмици могат да се отбележат като дни за пътуване, в които времето едва едва се търкаля.
adventure, easel, and quote image
На 22 пътувах за София и след като си свърших работата, имах малко време да се разходя из града. Никога не съм харесвала столицата. Прекалено е пренаселена, шумна и някак емоционално натоварваща. До преди година дори и не съм си поставяла като опция да се преместя там някой ден и все още не съм сигурна, че ще се чувствам добре, ако реша да го направя. Все пак в петък следобед, когато част от столичаните се отправят извън града или просто са на работа, градът изглеждаше почти приятен. Жалко само, че нямах възможността да отделя още време и към пет поех обратно към къщи. 
app, wallpaper, and easel imageМиналия понеделник с няколко приятелки се отправихме на малко следобедно пътуване до  Габрово. Разходихме се и решихме да седнем и да хапнем в Пицария " La Scala". За пръв път ходя там и останах много очарована. Още с влизането ни, заведението ни донесе спокойствие и уют. Обзавеждането и декорацията във винтидж стил, както и приятната атмосфера бяха предпоставки за приятни разговори. Храната беше вкусна и на прилични цени. Останахме изключително доволни и бих казала, че с удоволствие ще се върнем там. 
Около Великден времето се изтърколи адски бавно и нямах търпение да дойде вторник. Всъщност сега като се обърна ми се струва все едно е минало бързо, но тези четири дена бяха доста натоварени и ми се отразиха зле. 
adventure, car, and travel image
През седмицата се отправихме към едно място, което отдавна искам да посетя, а именно Пазарджик. Разгледахме и Велинград и Пазарджик, като много исках да посетя парк "Острова", но времето беше ужасно, аз бях уморена и това плюс още няколко неща, доведоха да това да пропусна парка, както и да направя каквито и да била снимки. А вчера ми се отвори ходене и до Стара Загара, през което се убедих, защо бдж запада все повече. И на отиване и връщане прекарахме по час на различни гари, заради повреда. Сега поне знам, че ако имам график за спазване, не бих избрала за транспорт българските влакове.
Ами освен това, не съм сигурна какво да ви споделя... Ежедневието ми малко се промени и още не съм се приспособила съвсем, но за това някой друг път. Та, затова блога остава малко на заден план, но както ви казах предишния път ще се старая да го поддържам доколкото мога.


П.П- подбраните картинки съвпадат чудесно с настроението ми през последните дни...
П.П.2- Следващата седмица очаквайте ревю на "Дете на пустинята"...

сряда, 4 май 2016 г.

Ревю: Кралица на сенките на Сара Дж. Маас

Кралица на сенките (Throne of Glass, #4)Автор: Сара Дж. Маас
Издателство: Егмонт
Страници: 712
Оценка в Goodreads : 5/5

Това ревю съдържа спойлери за предишните книги от поредицата. Ако не сте ги чели, продължавате на свой риск!

Ревю на първата книга от поредицата.

"Кралицата се завърна.
Всички, които Селена Сардотиен обича, са й отнети. Но тя най-накрая се завръща в империята – за да получи своето отмъщение, за да спаси някога славното си кралство и за да се изправи лице в лице със сенките на миналото си… Тя е приела да бъде Елин Галантиус, кралица на Терасен. Но, за да си върне трона, трябва да се бори.

За братовчед си – воин, готов да умре за нея. За приятеля си – млад мъж, заточен в чудовищен затвор. И за своя народ – поробен от жесток крал и въпреки това очакващ триумфалното завръщане на изгубената си кралица."


Нямах търпение да прочета четвъртата книга от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И не останах никак разочарова. Обичам тази книга, както всички останали от поредицата... Света, героите, емоциите, които оставя в мен. Всичко!

Тук отново се срещаме с Елин, Каол, Едион, Дориан и Роуан, но този път те всички са събрани на едно място... или поне в един град. Срещаме и много нови персонажи, като най-много, за мен, се отличиха Несрин и Лизандра. Едновременно с това, проследяваме и събитията в планината Морат, където Манон Черноклюна и Тринадесетте ѝ, също се опитват да справят с много пречки. А самата Манон е раздвоена- да остане вярна на баба си или да се бори... за себе си, за Тринадесетте, за всички вещици и дори за хора.

В тази книга всички герои претърпяват много промени, израстват и в края ние виждаме съвсем различни хора. 

tog, fireheart, and caleana sardothien imageЕлин Ашривер Галантиус Огненото сърце, според мен, претърпява една от най- драстичните промени в книгата. От безразсъдната, опасна и самотна Селена, не е останало нищо и сега Елин е готова да стане кралицата, от която Терасен се нуждае. Силна, готова на всичко за приятелите и кралството си, действаща с размах, Елин се изправя пред враговете си, подкрепяна от свитата си. Харесвам я толкова, защото освен борбеността, смелостта и силата си, тя успя да съхрани своята чувствителност. Тежестта на раменете ѝ не успя да вземе онази част от нея, която се интересува от рокли и чисто момичешки разговори.


“My name is Aelin Ashryver Galathynius. And I am the Queen of Terrasen.”

Докато четях третата книга, толкова силно исках Каол и Елин да са заедно. До самия край се надявах. Сега обаче, не знам... Мисля, че героите им са се нуждаели да преминат през този етап. Да бъдат приятели, любовници, врагове и непознати, за да стигнат дотук. Да бъдат това, което са в момента и да могат да се изправят пред другия и да искат щастието му. В онзи момент, те имаха нужда един от друг, сега обаче всеки намери своя път.
Роуан и Елин са много подходящи един за друг.  Подкрепящи се и разбиращи се без да са нужни думи, те знаят какво чувства другия и са способни на всичко за него. Точно  от своя елфически войн се нуждаеше Елин, за да преодолее тъгата и ожесточеността, жаждата за мъст. Роуан също се нуждае от нея, за да преодолее миналото си и да намери своя дом на тази земя. 

 “She was the heir of fire. She was fire, and light, and ash, and embers. She was Aelin Fireheart, and she bowed for no one and nothing, save the crown that was hers by blood and survival and triumph.”

book, tog, and throne of glass image
Промяната на Каол е основно в държанието, самотата му и мрачната аура, която се носи около него в тази книга. Той обвинява себе си, обвинява и Елин и не е способен да повярва, че всъщност вината не е на никого от  тях. На по-късен етап все пак успява да намери верния път, заедно с някого до себе си.

Едион, на който, признавам си, не обърнах много внимание в "Огнената наследница", тук има една от главните роли и успя да ме накара да му симпатизирам до огромна степен. Моментите на братско-сестринска близост между него и Елин ме разтопиха и ме накараха да се смея безброй пъти. Готов бе на всичко, за да защити своята Кралица, братовчедка и приятелка. Едион се доказа като довереник, пазител и също толкова голям инат, като братовчедка си.

books, queen of shadows, and magic imageНе знам какво да кажа за Дориан... Беше ми трудно да проследя развитието на нещата през неговите очи. Вътрешната борба, която водеше и мисълта, че може и да не оцелее продължиха до самия край, но от време на време в тъмнината се показваше лъч надежда. Дали име, бегъл спомен или едни златисти очи, по някакъв начин те го крепяха и не му позволяваха да се предаде на мрака.  

 “...there was a thing waiting in the darkness, and he could not bring himself to fight it for much longer.”

Любимите ми нови герои, Лизандра и Несрин, също изиграха своята важна роля в книгата и се надявам по-нататък, отново да се появят и да разкажат историята си. Двете намериха своето място до Елин и сред свитата ѝ, и останаха с нея до последно.

aesthetic, heir of fire, and red imageПоследно, въпреки, че има много какво още да се каже, ще разгледам и Манон. Манон Черноклюна, Водачката на Крилото, също преживя огромна трансформация. В началото беше цапната в устата, но все пак оставаше покорна и неспособна да се противопостави на заповедите. Коренно различна от Манон в края на книгата. Там тя вече беше лидер, проявяващ човечност и борещ се за едно по-добро бъдеще. Признавам си, в третата книга ми беше адски безинетересна и с мъка четях нейните глави, чудейки се каква ли роля ще изиграе. Е, отговорих си на въпроса и останах много удовлетворена, дори вече и симпатизирам и нямам търпение, да видя какво ще се случи с нея, макар че си имам своите предположения.


“So the world ended. And the next one began."

Казвам го за всяка следваща книга от поредицата, но тази ми е любимата до момента. Сара Дж. Маас отново ни даде това, от което имаха нужда читателите, а именно - отговорите на толкова въпроси породени от предишните книги, цветни и жизнени персонажи, връзките между героите и развитието им, още едно посещение на невероятният свят на Ерилея и неспирни разтърсващи емоции. Ако търсите тайни, магия, жестокост и интриги, то поредицата "Стъкленият трон" е точно за вас. Ерилея ще ви погълне и няма да ви остави спокойни нито за момент, а "Кралица на Сенките" ще ви остави без дъх.