вторник, 3 февруари 2015 г.

Разбий ме на Тахере Мафи

Най-накрая и аз прочетох тази книга. От около седмица страня от ревютата и, за да мога да ги прегледам след като я прочета.
Съдържанието може да съдържа спойлери. 

Ще започна с корицата. Още, докато преглеждах издателския план на Егмонт за тази година и зърнах корицата си казах, че трябва да я имам. Тя е просто прекрасна. Цветовете, дизайна и птицата, която се крие в зеницата. Колкото до съдържанието... малко съм объркана. 

Идеята ми харесва. Свят потънал в сиво. Един ден е лято, следващия -зима, в небето няма звезди, птиците не летят, хората умират от глад, няма растителност - всичко е в различни нюанси на сивото. Но начина на писане на Тахере Мафи... като цяло също ми харесва. Кара ме да си изградя една много подробна представа за света и в същото време героите са потопени в тайнственост. На моменти обаче, толкова подробните и описания ми писват, повтарящите се фрази също... и схванах, че Уорнър е   ужасен ужасен ужасен ужасен човек още от първия път. Разбирам, че това по някакъв начин подсилва ефекта, но все пак. Зачеркнатите фрази, в началото доста ми лазеха по нервите, но в последствие свикнах с тях и сега съм на мнение, че ако не присъстваха, книгата нямаше да е същата.
 
Колкото до героите, още не мога да реша дали харесвам Джулиет или не. Нейното докосване може да те убие, ако не си Адам или Уорнър. Тя не се е поглеждала в огледало от три години. Тя брои секундите, пукнатините в стените, взира се през малкото прозорче на лудницата, в която е затворена от 264 дни и всяка нощ сънува бяла птица с златиста окраска, която може да лети, докато в стаята и не попада Адам. В началото, тя е едно несигурно и уплашено момиче, но с развитието на събитията се превръща в едно седемнайсет годишно красиво, смело и решено да се бори човешко същество. Адам ми допада, въпреки че на моменти ми идва малко лигав и все си мисля, че някак е прекалено добър, хубав, любящ, за да е истински и тайно си мисля, че по някое време ще мине към лошите. Но за момента го харесвам. Уорнър  е може би най- обърканият от всички. Ту е зъл, лъжлив, мрачен гадняр, ту е жадуващ за обич и внимание 19 годишен младеж. Въпреки, че през повечето време ми е неприятен, има нещо в него, което ми харесва. В тази книга не се разбира нищо за него, дори и първото му име, затова се надявам в следващите да се разкрие историята му и, всъщност, не само неговата, а и на всички , защото аз от цялата работа, не разбрах много за самите герои. Кеджи- той е слънчице. Веселяк. Без един такъв  накъде, че на всичкото отгоре и със свръх сили.

Цитати:

"Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица."

"Не съм мечтала за красиви дрехи или приказни обувки, или скъпи неща. Не съм си мечтала да се облека в коприна от глава до пети. Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си." 

Както се разбира - книгата ми харесва, и със сигурност ще си взема и следващите от поредицата.

П.П- сетих се, някой поглеждал ли е българския вариант на корицата на Ние, Лъжците ?? Само аз ли му се дразня толкова много?


2 коментара:

  1. Прекрасно ревю! Аз също не мога да реша какво е отношението ми към Джулиет. Хем е дразнеща, хем има нещо у нея, което по странен начин ми допада... И определено не си сама в това за "Ние, лъжците", мразя българския вариант.

    ОтговорИзтриване