сряда, 19 април 2017 г.

One of my days: Копривщица

"... Копривщица... Боже мой, селце като кутийка,
гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца,
гдето най-работните пътища са широки тамам две педи,
гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял
кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни  на Киприан Роберта,
ни на Луи Леже и пр. и пр... и такъв паплач от деятели и родолюбци. "
- З. Стоянов



В последния пост от поредицата разбрахте, че в началото на месеца прекарах няколко дни във възрожденското градче Копривщица, заедно с няколко приятели. И докато тогава ви споделях емоциите и размислите си, днес съм тук, за да ви разкажа за това какво може да видите в града.

 

Има нещо много особено в това да ходиш по тези малки, криволичещи улички. Да знаеш, че преди век и половина тук, където си ти сега, са крачили хора, които са се борили за това ти да си на това място и да ходиш по техните стъпки. Да бъдеш това, което си. И това чувство може да се почувства само на места като Копривщица. Защото са се превърнали в музеи. Защото са съхранили, доколкото е възможно, духа на онова време. Защото хората по тези места са останали човечни и усмихнати, минимално засегнати от забързания свят отвъд.

 


Смята се, че стари пътища свързващи градовете Стрелча, Пирдоп, Панагюрище и Клисура са се кръстосвали на мястото, където днес се разполага града. Разположено в котловина, обвито в тучна зелена прегръдка и напоявано от бърза река, то било идеално за почивка на кервани, пътници и търговци. Заради благоприятните условия тук се заселват хора със стадата си. По една или друга причина града започва да се ползва с привилегии. Има няколко легенди за спечелването на тези привилегии и една от тях е, че жената на султана много харесвала мястото, а султана много я обичал и и го подарил, а тя изискала от него копривщенци да не бъдат закачани от турските войски и да носят бели дрехи. От тук идват и други предания като това, че турчин с подкован кон нямал право да преминава през селото или, че жителите му можели свободно да носят оръжие.

къща-музей Димчо Дебелянов
И сега след като ви разказах малко за преданията около града идва ред и да ви разкажа как прекарахме ние дните си там...


Пристигнахме някъде към два следобед, настанихме се, освежихме се и се впуснахме в опознавателна обиколка. Минахме да си вземем билетчета за шестте музея, разходихме се, отбихме се за кафе и се прибрахме, за да се приготвим за вечеря. И общо взето това беше. Този ден времето беше малко мрачно и студено, непозволяващо много дейности на открито. Дори с пристигането си леко се шашнахме колко хладно беше, а дрехите, които си бяхме подготвили бяха по-леки. За щастие обаче следващите дни времето беше на наша страна.


Централния площад, където се намира и кафенето, за което говоря. Снимката обаче е направена доста рано сутринта и заведението тъкмо отворя.

Точно на малкото централно площадче се разполага едно много кокетно кафене, в което избрахме да прекараме сутрините си в Копривщица. Нямате си и на представа какво удоволствие е да се разположиш на жълтите масички, да си пиеш топлото кафе, обляна от слънчевите лъчи, а около теб да се носят разговорите на местните, смеха им...



мост "Първа пушка"

След това се заехме с посещенията на музеите и до обяд бяхме отметнали половината. Като от сега си признавам, че мен най-много ме впечатлиха Лютовата къща и тази на Каблешков. Страшно богато украсени. Цветни и някак живи. Освен това разполагащи с богато количество информация за любопитните.

вдясно: Къща-музей Тодор Каблешков

След обяд (беше си цяло премеждие да намерим свободно местенце в целия град) се насочихме към най-високите части на градчето, където се намираха и още два от музеите в списъка ни, както и паметникът на Бенковски. Малко се отнесохме там и едва успяхме да хванем работното време на къщите. После обаче се върнахме, за да се радваме на гледката, да си играем с кончетата пуснати на паша, както и за една разходка из гората, за която ви споменах и в предишния пост.


Лютова къща


Класното училище открито от Найден Геров през 1846г.


За следващия ден оставихме посещението на последния от музеите, както и разглеждането на първото класно училище в страната. 
Като цяло Копривщица е град дълбоко свързан с нашата история. Всяка втора къща си има такава и всяко посещение там кара хората да се върнат назад във времето. Да се отпуснат и да си починат - сред чистия въздух, сред пеещите птички, сред пъстрите къщи и усмихнатите хора... 

 

Благодаря, че ме четете!
До скоро.

П.П. Не знам на колко от вас по-подробна информация Ви е интересна, затова и в последно време не впускам в дълги разкази и разяснения свързани с историята ни, но на мен, като човек, който проявява интерес и в частност учи това, ми е изключително любопитно. Ако смятате, че и на Вас би ви било мога да включвам и малко повече подобен тип информация.  
2П.П. - линк към поста за Копривщица от 2015 година. 

петък, 14 април 2017 г.

Моят органайзер 2017

В последните четири-пет години, винаги давам старта на новата година започвайки нов органайзер. Използвала съм какви ли не - малък и среден размер, със спирала или без, готов или hand-made, така че имам известен опит. Повечето от тях съм си организирала аз и няма да срещнете сред малката ми колекция два с еднакъв дизайн. Винаги променям по нещо, смятайки, че така ще ми бъде по-функционален. 

В началото на миналата година Ви показах как изглеждаше тогавашния ми органайзер (цък). И истината е, че стабилно си го използвах през първата половина на годината. След това обаче, доста неща се промениха и някак избутах организацията, която до този момент ми доставяше такова удоволствие, на заден план. Дори през декември изобщо не припарих до него. 
Една от целите ми за 2017 е отново да започна да организирам повече ежедневието, а и мислите си, отново с помощта на органайзер. Тази година обаче не е строго структуриран, дори бих казала, че е нещо като организиран хаос. Имам си месечен календар, който сама си правя, после разделям страниците на седмици и дни. Между тях си водя бележки за разходи и списъци, но не е задължително. Нищо не е задължително. Има рисунки, хвърчащи хартийки  и билетчета (спомени), цитати и разхвърляни мисли. 

И страшно много си го харесвам в този разхвърлян му вид! Вече нищо не отбелязвам като строго планирано. Не се напрягам, ако стане така, че бъде отложено. Приемам го като нещо разтоварващо. Вечер преди лягане взимам този бележник и му отделям няколко минути. Ако има нещо силно впечатлило ме през деня - записвам. Общо взето тази година органайзера ми по-скоро е своеобразен албум за хубави моменти.

Смятам, че ако искате да започнете да си водите органайзер това е един от добрите варианти. Не е прекалено ангажиращ, а точно обратното - може да се приеме като разтоварващ. Да хайлайтвате моменти от деня си, без непременно да се обвързвате с най-строга организация.  И постепенно когато свикнете да започнете да влагате повече елементи. Лека-полека. Както смятам да направя и аз.

Защото нищо не трябва да е задължително и на всяка цена. Защото трябва да правим нещата с удоволствие, а не подтикнати от поставения му етикет "задължение". Затова и казвам, че този бележник е организиран хаос. Има от всичко по-малко. 

Благодаря, че ме четете и до следващата сряда. 
Весели празници!

сряда, 12 април 2017 г.

One of my days: Създавай спомени



Преди около година и половина за пръв път посетих Копривщица и част от мен остана някъде скътана в тихите криволичещи улички, знаейки, че пак ще се върна...
И ето, че този ден дойде.

 

Като за край на най-пролетният месец и отбелязвайки новия, бързо чукащ на вратата, с няколко приятели се отправихме на около два часа път от София към едно градче застинало във Възраждането - Копривщица. Един град толкова китен, малък, сгушен в зелена прегръдка и пълен с истории.

 

Малко спонтанно, но не съвсем... В понеделник го решихме, във вторник направихме резервации и в петък вече пътувахме натам правейки планове какво ще посетим, къде ще хапнем и ще правим ли пикник в гората...
До пикник така и не се стигна, но пък имаше гальовни кончета и примамливи горски пътеки, които си позволихме да изследваме и да се радваме на прекрасното време.

 

Но за самото градче в следващия пост, защото днес искам да се съсредоточа върху нещо друго, макар и провокирано от това пътуване. А то е колко голяма късметлийка съм да имам хората, които имам до себе си и да имам възможността да правя това, което правя. В днешно време малко хора могат да се похвалят с приятели. Истински приятели, а не познати, с които да си прекараш времето. Хора, с които дори споделената тишина да бъде приятна.

 

Кадрите от този пост са от един от трите дни, които прекарахме в Копривщица, но какво виждате повечето са от природата около града. Това е така, защото посветихме единия от следобедите си на това да се разходим из околността и да подишаме чистия въздух. Да се радваме на компанията един на друг и да наваксаме за времето, в което големия град ни дърпа в своята вихрушка.








Посланието на този пост е, че е важно навреме да оценяваме кого и какво имаме до себе си. Да създаваме спомени, да се усмихваме, да слушаме... Навреме. За да си спомняме после за тях, а не са се чудим "Какво би било, ако?"...



И последната снимка е от Панагюрище... Направихме малко отклонение преди да се върнем обратно в София и да се настроим за новата седмица, която ни чака. 

 
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...